Пътуване в Чернобил – секретна военна база, изоставени села – част 1

В този пътепис ще разкажа за посещението ми в Чернобил – едно от най-запомнящите и емоционални пътувания до сега. То беше вдъхновено от любопитство и интерес към историята, но крайния резултат беше, че очите ми бяха отворени за мащаба на тази ужасна трагедия и прозрението колко близо сме били до глобална катастрофа с милиони жертви. Посетих ЧЗЗ(Чернобилска забранена зона) през лятото на 2021г. , като прекарах в зоната 2 дни. За тези 2 дни успях да застана само на метри от взривения реактор, да посетя изоставени училища, детски градини, жилищни блокове и цели села, които вече не съществуват и природата си е присвоила. Тук ще разказа за това необичайно пътуване, с много снимки и лични впечатления от наученото и преживяното.

Тази година се навършват 40 години от трагедията в Чернобил. Иска ми се този пътепис да достигне до повече хора и да се замислим за тежките последици от човешката небрежност, безхаберие и жажда за власт. Но също така да оценим безграничното геройство на хиляди хора, пожертвали здравето си, в името на това да спасят милиони човешки животи от разрастване на мащаба на аварията.

Кратка история на трагедията в Чернобил

На 26 април 1986 г. в атомната електроцентрала „Чернобил“ в Съветска Украйна се случи най-тежката ядрена авария в историята. По време на плановo изпитание на четвърти реактор на централата се стига до неконтролируема верижна реакция и два мощни взрива. Взривовете разрушават сградата на реактора, изхвърляйки в атмосферата огромни количества радиоактивни материали. Съветските власти реагират бавно и непрозрачно – едва след около 36 часа започва евакуацията на близкия град Припят, в който по време на инцидента живеят над 49 000 души. Радиоактивното замърсяване се разпространи из голяма част от Европа, а последствията за здравето и околната среда се усещават и до днес. Впоследствие, след множество експертизи е установено, че главна причина за трагедията са човешка небрежност и недостатъци в технологията и дизайна на реактора.

Как се озовах в Чернобил

През 2021г., която изглежда като преди цяла една епоха, все още върлуваше Ковид и авиокомпаниите се чудеха как да примамят туристите с ниски цени. Това съвпадна и с многото натрупани дни отпуск, които бях събрал(заради пандемията), та един един отворих сайта на RyanAir и си избрах една дестинация, за която знаех много малко – Киев, Украйна. Цените на билетите бяха смешни, а и честно казано, ми се ходеше на по-нетрадиционно място, далеч от масовия туризъм и отъпканите пътеки. Купих си билет и започнах с планирането.

Още от малък, темата Чернобил ми беше изключително вълнуваща, а само няколко месеца преди да реша да летя до Киев, изгледах сериала Chernobyl на HBO, който беше станал истински хит. При планиране на пътуването ми, с учудване установих, че „Чернобилската забранена зона“ всъщност не е напълно забранена. За да се посети, имаше изискване да бъде с тур от лицензирана компания и открих, че най-реномираната такава е Chernobyl Tours. Цените бяха приемливи – в порядъка на на 200 евро с транспорт, нощувка, гид, храна. Проучих ревюта онлайн и се уверих, че хората са професионалисти и туровете в зоната са относително безопасни, особено когато човек е внимателен и следва инструкциите на гидовете. Освен това, в края на тура се минава през специален скрийнинг, за да се потвърди, че няма завишени нива на радиация. Ключова част от тура е подробен инструктаж за безопасност.

Запазих си тура, няколко седмици по-късно кацнах в Киев и започна едно от най-запомнящите ми пътувания до сега – емоционално и интригуващо, но и изпълнено с тъга заради хилядите разбити животи в следствие на човешката глупост, небрежност и жажда за власт.

Ден 1: Пристигане, разрушеното село, изоставената база на КГБ и жената, която отказа да напусне дома си

Пристигане в ЗЧЗ(Забранената Чернобилска Зона)

Рано сутринта, наделеч от Киевската ЖП гара, се срещнах с гидовете и другите участници в тура и потеглихме в малко бусче, тип маршрутка. Бяхме общо около 5 човека група, от които имаше, както местни, така и доста чужденци.
Пътят отне около час и стигнахме до КПП, слязохме от бусчето и макар да беше все още сутрин, юлската жега бързо ни удари. На КПП-то имаше около 10 военни с автомати. Въпреки застрашителния вид, всички бяха много дружелюбни и поискаха да представим паспортите си. С ужас установих, че не намирам паспорта си и започнах нервно да ровя из багажа си. Представете си ситуацията – 15 туриста и поне още толкова военни стоят и ме чакат на КПП да си покажа паспорта, докато аз нервно обръщам раници и си псувам под носа. Точно в момента, когато бях готов да се предам и да тръгна обратно към Киев на стоп, един поляк, участни в тура, започна да вика от буса, че е намерил паспорта в тясна ниша между седалката ми и прозореца на буса. Не мога да ви опиша облекчението си в този момент, винаги ще съм благодарен на този човек, за драмите, които ми спести. Представих си паспорта и буса, раздадоха на всички по един Гайгеров брояч(уред за измерване на радиация) и ни направиха инструктаж как се ползва. След това преминахме през КПП-то и гида започна да ни разказва за инцидента и текущото състояние на Забранената Чернобилска зона.

Първото, което ми направи впечатление в зоната, беше безупречното състояние на пътищата, много по-добро от пътя от Киев до КПП-то . Гидът ни обясни, че това не е случайност – макар и почти да няма атомобилно движение в зоната, доброто състояние е от ключова важност, защото в случай на пожар или инцидент, спасителните екипи и пожарните трябва да стигнат възможно най-бързо, за да предотвратят ново разпространение на радиацията.

Няколко минути след влизането ни в зоната, изведнъж гидът започна да ръкомаха на шофьора и той спря и отби буса. Слязохме от буса и видяхме нещо, което ме озадачи – само на около 50 метра от пътя, в полето, имаше стадо диви коне. Да, диви коне, гледка, която рядко се среща в Европа в последните няколко века. След тратегията през 1986г, Забранената Чернобилска Зона е развила своя екосистема, където изобщо не е рядкост да се срещнат диви животни – елени, вълци, дори коне. Животните малко се стреснаха от нашето присъствие, но все пак успяхме да ги снимаме. В публичното пространство върлуват много легенди и конспирации за животни-мутанти, но това е по-скоро в сферата на научната фантастика. Просто липсата на човешка дейност на такава голяма територия е способствала за развитието на богата екосистема.

Научихме, че дивите коне в Чернобилската забранена зона са коне на Пржевалски – рядък вид, произхождащ от степите на Монголия и смятан за единствения истински див кон, оцелял до наши дни. Те не са местен вид: първите животни са пуснати в зоната през 1998 г. в рамките на природозащитен експеримент, след като видът почти изчезва в дивата природа през XX век. Въпреки радиоактивното замърсяване, конете се адаптират, размножават се и използват изоставени сгради и стопански постройки за убежище. Днес те са един от най-ярките символи на завръщането на дивата природа в района, макар че популацията им остава уязвима от бракониерство, мини и последствията от войната.

След това продължихме към първата ни спирка – изоставено село в покрайнините на ЗЧЗ. Само за няколко деситилетия, гората беше превзела селото изцяло и от пътя беше невъзможно да се разбере, че се намираме в населено място. Влязохме в гората и сред зеленината започнаха да се открояват полуразрушени къщи, шасита на коли и сгради в окаяно състояние. Някой от сградите бяха останали относително здрави и можеше да се влезе вътре и веднага се възползвахме. Веднага се почуствахме сякаш в машина на времето – съветски лозунги, цитати на Ленин и усещане, че времето е спряло. Надникнахме в някои от изоставените къщи – там все още можеха да се видят бутилки, книги и всякакви предмети, неоткраднати от мародерите, котио са върлували в региона в бедния и турбулентен период на 90-те години, непосредствено след разпада на СССР.

Паметникът „На онези, които спасиха света“

След изоставеното село, отидохме да отдадем почит на един от най-важните паметници в зоната на ЧЗЗ. Паметникът „На онези, които спасиха света“ в Чернобил е посветен на пожарникарите и ликвидаторите, които се включват в овладяването на аварията в АЕЦ „Чернобил“ през 1986 г. Той почита най-вече първите пожарникари, отзовали се в нощта на експлозията на 4-ти реактор, както и хилядите военни, инженери, медици и други участници в последвалите ликвидационни дейности. Монументът се намира край пожарната служба в град Чернобил и чрез фигури на спасители напомня за човешката цена на катастрофата. Автор на проекта е пожарникарят Иван Симонов, създал мемориала в памет на свои колеги, които поемат първия удар на бедствието.

В първите минути на аварията, десетки пожарникари идват на мястото на взривения реактор, без необходимата екипировка и обучения, което води до смърт и трайни последствия всеки един от тях. Мисля, че всички трябва да се прекланяме през тези хора, които са рискували всичко, за да спасят милиони невинни.

На гости на жената, която отказва да напусне родния си дом след аварията

След изоставеното село се отправихме към следващата ни спирка – на гости в къщата на възрастна жена, която е отказала да се подчини на властите и не е напуснала родния си дом в ЧЗЗ и живее там и до днес.

След тази спирка, минахме през едно едно от малкото работещи магазинчета в района на ЗЧЗ и снимахме, може би последния останал паметник на Ленин в рамките на Украйна.

След това родължихме към следващата ни спирка – секретната военна база и, намиращата се в нея радиолокационна станция „Дъга“, която е играла ключова роля в съветската система за ранно предупреждение по време на Студената война.

Изоставената секретна военна база и следите от Студената Война в Чернобил

След като видяхме станцията „Дъга“ се запътихме към командния център на радара, което беше едно от най-интересните и добре съхранени места от тура. Там видяхме останките от компютрите, които са ползвани за управление на радара, както и множество постери и пропагандни материали. За люпител на историята като мен, това беше истински джакпот, мястото е истинска машина на времето и изглежда като от декор на филм за студената война.

Ето и част от постерите и пропагандните материали, за служителите на КГБ:

После посетихме една от болниците в базата, както и някои от блоковете, където са били настанени военнослужещите. На регустратурата в болницата имаше голям тефтер, който явно служеше за регистрацията на постъпващите в болницата. Направи ми силно впечатление последните ред в тефтера – те бяха от дати, непосредствено преди евакуацията на цялата зона на 5-ти май 1986г.

След болницата, влязохме и в един от жилищните блокове. За жалост, също както навсякъде в ЧЗЗ, през 90-те мародери са опустошили голяма част от тези жилища.

По пътя към хотела, автобуса спря и до роботите, които са използвани за дистанционното разчистване на откломките от покрива на реактора. Макар и да са върха на техниката за времето си(повечето за немски), тези роботи издържат едва по няколко минути на покрива на реактора заради чудовищното количество радиация, на което са били изложени. Тези машини са били на може би най-опасното място на планетата. Тъй като е опасно да се доближаваме до роботите, успяхме само да ги снимаме през прозореца на автобуса.

Настаняване в хотела

Вече беше станало надвечер и всички бяхме уморени от жегата, влагата и уморителното юлско слънце. Бусчето ни откара към хотела, където щяхме да нощуваме. Той се намираше в покрайнините на ЗЧЗ и ми напомни на мизерните хотели, в които ни настаняваха по време на улищните екскурзии, когато бяхме малки. В хотела имаше столова и малък бар, хапнахме, взехме си по една бира и излязохме на пейка пред хотела, но доста бързо се отказахме – имаше толкова много комари, че беше невъзможно да се седи навън за повече от 5 минути. Района в зоната е доста блатист и комарите ни напомниха за това. За жалост, в стаите нямаше климатици, а заради комарите се страхувахме да си отворим прозорците, та за пръв път в живота ми спах на отворена хотелска врата. Честно казано, предвид мястото, на което се намирахме и типа тур, хотела си беше окей и не сме очаквали много повече. След толкова интензивен ден заспахме бързо и се приготвихме за следващия ден, когато предстоеше да посетим най-интересните места от тура – самата АЕЦ Чернобил и град Припят .

След обиколката на центъра на Припят, се насочихме към жилищната част на града. Там влязохме в 8-етажен панелен блок, който удивително напомняше на блока, в който съм израстнал. Голямата разлика беше, че района беше толкова обрасъл в растителност, че едвам намерихме входа. Влязохме вътре и тръгнахме по стълбището. Гидът ни обясни, че голяма част от жилищата са празни и по-голямата част от вещите са откраднати от мародери през 90-те години, когато контрола в зоната е бил много по-слаб. Заедно с група млади момчета от Одеса решихме да се качим на покрива на блока, който беше лесно достъпен. Оттам гледката беше истински зловеща – виждаха се покривите на блоковете, които сякаш бликваха от зелената гора, а в далечината ярко се открояваще един блестящ обект – защитния саркофаг, обграждащ взривения реактор на Чернобил, построен преди около 20 години от експертна група от цял свят. Никога няма да забравя тази гледка.

После посетихме основното училище в града. Порази ме факта, колко добре запазени бяха класните стаи. Чиновете все още бяха подредени, по стените имаше много постери с буквите от азбуката, различни лозунги и навсякъде по шкафовете и земята беше пълно с книги и учебници. Беше забранено да ги докосваме с голи ръце, но любопитството ми надделя и разлистих някои от книгите и учебниците. В тях имаше стихотворения за Ленин, картинки с Чебурашка и множество други интересни неща, които изглеждаха като от руски филм от 80-те. След това обаче, видях нещо, което истински ме натъжи – няколко отворени тетрадки с детски почерк и детски рисунки.. Трудно е човек да остане безрачличен при тази гледка – тези невинни дечица са били подложени на чудовищно количество радиация, без знанието на родителите им, и само няколко дни по-късно е трябвало да бъдат евакуирани без предупреждение, оставяйки дома завинаги. Заради некомпетентност и страха на тогавашните управници, тези деца биват белязани доживот, без да заслужават тази участ.

В детската градина също беше доста подтискащо – имаше стотици играчки, стаите с легълцата на децата бяха сравнително добре запазени. Също както в училището, гледката беше депресираща и доста неприятна.  

След посещението на Припят, спряхме покрай брега на реката, където имаше изоставено кафене, изоставени влакови композиции, както и военна и строителна техника, включително танкове.

Вече беше станало обяд и повечето бяхме прегладнели. Последва може би най-интересния в живота ми – обяда в столовата на АЕЦ Чернобил.

Подкрепете блога ни

Ако намирате съдържанието ни за полезно и искате да ни подкрепите, за да поддържаме нашия блог, може да използвате нашия BuyMeACoffee линк или партньорския линк за Booking.com – така вие ще пестите, а ние ще можем да продължим да споделяме безплатни пътеводители и съвети за стотици дестинации по света.

Освен това, може да последвате нашата Facebook страница или Instagram профил, където споделяме много съвети, ръководства и новини за пътуващи, включително идеи за дестинации и евтини полети.